Душа
... невям да ми докаже, че е жива, и че върти секундната стрелка,
душата ми понявга си почива на пейката ми – с биричка в ръка,
направо покрай мене мързелува! – а римите ги пише някой друг,
и аз, нали говорят, че съм улав, ѝ казвам: – Айде, чупката от тук! –
но тя е упорита! – тя не иска без мен да хукне нейде – вдън гори,
пързаляме се – две деца на риска, цял ден по гнили динени кори,
все някога, когато свърши всичко, от мен – далече, тя ще отлети,
и – никому ненужен, тъжен чичко – ще събера под пейката пети,
и аз, да литна с нея, си мечтая, това е, всъщност, моят пъклен план.
Лети, душице! – пътят ни в Безкрая със Божиите тръни е постлан.
© Валери Станков All rights reserved.
