Душата
В пустиня бяла пак се лутам плаха аз,
избледняла като онзи хермелин.
Нощта пристъпва в своя първи час
и в миг аз слагам пак фалшивия си грим.
Измамна също е одеждата ми ярка,
показваща непокътната плът,
но там под нея някъде се мярка
душата стенеща, превила гръб.
И следват миговете чудна слава,
аплаузи, бурни викове, пожар.
Поглъща ме изпепеляващата лава
и подарява ми най-ценния си дар.
Но той не е най-обикновен подарък,
като този в старата ми, тъмна ракла.
Той има силата да бъде вечно жарък,
да носи щастие, тъгата да премахва.
Обичам ви и винаги ще ви обичам,
другари мои,
аплодиращи, прекланящи се
пред моя странен, нетипичен нрав.
Но колкото и силно да се вричам,
не мога аз да спра душата,
да бъде все тъй слаба,
тъгата да прикрива с гняв...
© Цуци All rights reserved.
