“Душата ми – врата без ключ...“*
Душата клех врата без ключ да е,
мандалото да пускам се отучих.
Занизаха се разни, мъчни гости,
но дверите си вече не залостих.
Фъртуни се лютѝха през пролуките,
опитвайки вратата да пропукат.
Дървото заскриптя и се разсъхна
в очакване южнякът да заглъхне.
Обковът патиняса след пороите
и червеи пролазиха в усоите.
Вратата закърви като позорище,
додето се надявах да отвориш.
Накрая засмоли се дървесината.
Лозниците, зелени серпентини,
забиха клинци в клетата ѝ тъкан.
Живот таи се в мъката и пъкъла.
Прокъса фината си роба времето,
дошло без сгода своя дан да вземе.
В последното от няколко безмерия
заварих те пред креещите двери.
_______________________________________
* - Д. Дамянов ("Предупреждение")
© Богдана Калъчева All rights reserved.
