Две пеещи лица на есента
Две пеещи лица на есента
Да знаеше, че всяка твоя дума
е нож или поема за душата.
Да знаеше, че всичко ми е нужно -
и болката, и вълненото лято.
Да можеше да видиш чудесата,
които засияват из очите ти,
когато преоткриват светлината;
за топлото на теб сега разчитам.
Да можеше да стигна като вятър
луната и прозореца край пътя ни;
в раздиплените клони необятът
прикриваше сълзите много пъти...
Да виждаше, че имам само мисъл,
а другото забравя да ме чува.
Да знаеше, че всичко ме разплита
до восъчна светулка на сбогуване.
Да искаше да хванеш с двете шепи
едничка моя мъничка мечтица,
тя би разцъфнала до бисерни монети,
парите две на приказните птици.
Да искаше да стъпиш на земята
за миг и после двама да политнем.
Да искаше... Но сякаш съм изпята,
а ти летиш и вече сме различни.
Да бях мечта достойна за мечтане.
Но сякаш се смалявам в малка стъпка.
Морето ти любимо ще ме хване ли
дори за него да съм синя кръпка?
Дано се случиш там да те разпитам
за всичкото, което не ми каза.
Тогава бих ти дала от звездите,
за тях ще бъда малка тъжна ваза.
Тогава... бих те стигнала в съня си,
защото в него има много думи.
Едните са чаровни цветни мисли,
а другите са спомен позагубен.
Да можеше, протегнал ми ръка,
да вземеш светлината и спокойно
нощувайки край звездната река
да видиш, че сълзите ни са двойни...
© Йоана All rights reserved.
