Еех, Път мой
Ех, Път мой
Изплака ми една Пътека –
присламчи се тихо, полека…
на врата ми се обеси
и изви протяжни песни:
где зимувала е след раздяла,
на Хензел и Гретел трохите яла,
как висяла през чужди веранди
и нищо – само затворени панти,
ревна, та писна горката –
Път да я сторя току до вратата –
с крак да ѝ трия сол на главата –
рогозка да е – пищи и се мята
и милно ми стана, и жално –
в дома ми всичко е тъй уникално –
как да я туря – е тъй, като кръпка?!
(отдавна угасна към ретрото тръпка).
Първо – силно ѝ фраснах плесник
(ей тъй – да се освиряса този бесник),
ма тя не миряса – заскуба коси
и ревнаха всички пътували Дни,
постлаха и те черджета, пътеки –
таз иска пране, оная – памет навеки.
Ножица взех – на ленти да станат!
Пътят ми нов, озъби се, Великанът:
– Всяка пътечка мой е филиз,
по който от бебе все ме вървиш.
Пътят ти, в студ съм, и в зной.
Пътека не щеш? – имам завой!
Зная – не мога ей тъй да ги срежа,
но в някои локвите помня, и скрежа.
– А уж си ми Нов – да ме лъжеш, немой!
– Какъвто ме сториш, вечен пленнико мой!
И ревнах с пътеките и аз.
Всички една връз друга постлах.
И стана Пътят едно нанадолнище -
Еех, Сизиф да бях, Път мой, моя Солнице!
Ренета Първанова
© Ренета Първанова All rights reserved.
