Есен
Група местни се носят по-леко от сенки по вадите,
като в крепостни зидове шмугва се синорът троскотен,
аз си свивам брезент под главата и лягам по-празен.
Вече доста лeта все отвънка храната ми носят.
Аз пристигнах уплашен, но така са пристигали доста грабители
и едва ли изядох и хляб във едната им кръчма.
Две-три бири изпих. Преди да усетя за себе си,
че светът да се срути, никой няма и да ме потърси.
Други идваха близо, после биеха нервно децата си,
доста стари жени ме даряваха пръв с минзухари.
После тръгваха тъжни, преживели и скрили в престилките думи,
че са втори невести, че са курви
или че са бягали.
Ставах рано, подритвах листата, събрани грижливо,
да е трудно след мен да запалят
досадното време.
Беше смешно, но сякаш дочувах захлопване.
Зад гърба ми. И как си отдъхват с презрение.
Миши лапи обхождат стените и списват чудата история,
пощальонът артритен, боязлив и пиян балансира
с колелото си черно и с нещата, които е виждал,
а гърлата на фурните зейват по-хладно след всяко умиране.
Изпреварвам огньове, побои и печени чушки,
аз дойдох да остана, но тези земи са си техни.
Като в крепостни зидове шмугва се синорът троскотен.
Като сивата вар пред стените на всички миражни владения.
2005
© Ди All rights reserved.
