Февруарска любов
Спомен повика душата
изгрева слънчев подпрял,
в облачно злато пресмята
колко любов е събрал...
Мойта кокичена нежност
няма да никне сама,
смелата твоя копнежност
сгрява ме в тази тъма.
Искам да звъннем отново,
както преди в пролетта
с крехки камбанки, без слово
с бяла невинност в страстта...
Утро припряно наднича
хруска от снежната гръд
скреж по земята се свлича,
а любовта е на път...
Преспата малка обикна
с трепет източи снага
и до кокиче изникна,
друго кокиче в снега.
© Красимира Чакърова All rights reserved.
