Господари (на чуждото)
От година съм като закотвен,
не помръдвам от своето място.
Уж с всички, а вечно самотен,
и с бъдеще доста неясно.
Казват ми, че изпаднал съм в дупка,
според мене направо е яма.
И сърцето не спира да тупка,
а тя е досущ глухоняма.
Нито вижда моите усилия,
нито чува зова ми отчаян.
Романтика в мен и той милия,
все се лута пиян и замаян.
Начало на края задава се,
почнàл съм да се примирявам.
Загърбил самочувствие, его,
С преклонена глава преминавам.
Зад гърба ми ме сочат с пръстите,
с тях довчера посочваха нея.
Чудеха ѝ се, даже се кръстеха,
че не е стигнала апогея си.
Младост, че с мен пропилява,
за нищо аз не съм ставал.
Стигна до нея таз' врява,
че с потъващ кораб съм плавал.
Повярва любовта ми на думите
на някакви тъжни създания...
и днеска отново в устите им,
само че с нови предания.
Хората все ще говорят,
на нас остава да преценим.
Нашия живот ли ще водят
или сами да му се насладим...
© Серафим Аянски All rights reserved.
