Удари гръм, небето се разцепи,
изплака си очите и притихна,
залута се, в прозорците ми слепи
и в локвите притворно се усмихна.
Мъглата, с белезникавите дрипи,
покри града - лъстивата кокотка.
И бръчките му със звезди обсипа,
преде лъжливо той - бездомна котка.
Аз сред дъжда афиши парцаливи,
като отритнат клоун тихо сричам.
Ех, граде мой, с лъжите си красиви...
Покварен си, но още те обичам!