Скъсали сме ластика от скачане.
Пуснахме хвърчило по вода.
До луната рай оплешивял изпратихме,
и поляхме мъртвите цветя.
Построихме покриви без къщи.
Слънцето без почести изгря.
Гледахме как облаци се връщат
в още ненапитата вода.
В бавните ни хлъзгави cлeди
тътреше корона празнотата,
сигурна, че ще ни победи –
паднали роботи във краката ѝ.
Нямаме си спомени за грях.
И със него тя, смъртта, е чиста:
Губим се в мисловната си страст,
търси ни сърдечната ни мисъл.
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
