Hай- красивия рефрен
Тази кожа отесня ми,
като рухо на змия.
Дъх не стига, място няма
и стихът ми занемя.
А бодлите й са много
и не спират да бодат.
Питам се и как, за бога,
всеки трън да цъфне в цвят?
Заклинанията лунни,
стегнати – берат душа.
Кой жабок ли да целуна,
като винаги греша?
И реката, обещана,
златото в калта зари,
мърлява съм, парцалана,
и безлика съм дори,
но душата ми е книга
и горите – лист, по лист.
Пламъчето плахо стига –
да възкръсне порив чист.
И когато догоряла,
в мен остане пепелта,
ще политне птица бяла –
с думите ми любовта.
И щурецът ще изсвири,
най- красивия рефрен.
Стих, от болка не умира!
Той от болка е роден.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
