Hощ
Щом мъка ѝ душата набразди
в пиянството самотно, за забрава
не е сама, щом хиляди звезди
в косата ѝ закичени остават.
Понякога е с облачни очи
и капят в мрака съ́лзи и комети,
но някъде и тази нощ мълчи,
поема пише, влюбено момчето.
Едно момиче няма да заспи,
не кацa сън на мокрите ресници,
тъжи нощта в дъждовните липи,
разплакала е всички нощни птици.
Приличат си и тъжни, и сами
безсънието вплитат си в косите,
стихът любовен – в черните тъми,
— Къде са те? – Луната ще попита.
Когато грейне нов окъпан ден,
момчето ще е с тъжното момиче
и в светъл стих, от обич окрилен,
нощта отново ще се заобича.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
