Без седалка за дете
Карах си по булеварда – грохотен и почернял.
Глетав беше януари и окъпан с грес и кал.
Аз, участник безпристрастен на световния атлас,
исках – кратичко и ясно – да се прибера у нас.
През ушите ми, кънтейки, новините в този ден
(пътища, деца, линейки), тежко минаха през мен.
Жегнаха ме. И неволно, уж денят ми бе добър,
се ядосах на живота, дето всъщност сее смърт.
Как в комсическия план е справедлив подобен фарс –
вечно някой да остане пеленаче, друг пък стар?!
Кой подредбата избира в този жизнен пасианс –
към небесните пастири ти да тръгнеш или аз?
Светофарът ми примигна с изумрудено око.
Ех, божествения смисъл, ако знаехме... Ако...
И потеглихме в порядък – аз и той, и тя, и те...
Ред коли оттук до ада... Без седалка за дете.
© Миглена Миткова All rights reserved.
