И тъкмо в мрака зърна лъч, и...
Гневът съвсем не ми помага.
И не съзнава, че е тъп
простакът. Има ли тояга,
той винаги напада в гръб.
Смирение се препоръчва
и възпитание, и стил.
Нов Диоген, а стара бъчва,
човек в пернатото открил,
умът от мислене прегрява,
а полза май не виждам. Хич.
Да бях и аз поне такава,
да си живея, като пич.
И си измислям нови думи,
и пиша. От зори, до мрак,
но гробът, зейнал помежду ни,
да се запълни няма как.
И тъкмо в мрака зърна лъч, и
дочувам зад гърба си глас:
— "Гръмнете я! Да се не мъчи,
че тя не е една от нас."
© Надежда Ангелова All rights reserved.
