Жената, която мислеше, че е птица
Не полетях. Безмълвните молитви
остават, всъщност, винаги нечути.
Понякога сънувам, че съм птица.
Но там, където стигам, все е пустош.
Аз помня как звънтеше листопадът,
не ми достигна смелост, за да тръгна,
да те последвам – в Рая, или в Ада.
Така се ходи върху живи въглени.
Сега не откънтяват мойте стъпки
под летния порой върху паважа.
Било ли е, или сме се сънували –
навярно никой няма да ни каже.
Не е ли време вече да ме питаш
дали трънлив е пътят към звездите,
щом някой в мене кърти керемидите
в отчаяния опит да излитне?
И изгревът ли е гравирал утрото
по златните корони на дърветата?
Моля те – преди да се сбогуваме,
прекърши завинаги крилете ми.
В.Й. 3 септември 2018 г., София
© Валентина Йотова All rights reserved.
