Вчера, мили другари, ми светна, че животът красиво блести
сред жените – далечни, кокетни – за които ще пиша творби,
докогато сърцето ми диша и се движи смирената кръв.
Тя, Жената, минава и – виж я! – как сломява поредния „лъв“!
Нежен вихър от нея се носи към прекрасно разбрало сърце,
че Любов не задава въпроси, а е бурно душевно море.
Над косите животът е бебе, а небето е бялата гръд,
пред която рисунка на лебед се търкаля тъговно. Без път.
По шосета жената минава. На градина оставя деца.
За съпруга неверен забравя и в сърцето посява мечта:
да си купи червено червило, да отиде на гости в Париж,
да помаха на двора с ветрило, да забрави суетен престиж. ...