Животът дърпа мойта китка
Стоя пред теб - като старинна катедрала,
празна съм и пуста - останала без вяра.
Душата ми камбанария глуха,
мълчи без звук, замлъкнала е суха.
Туй тяло приютило толкоз птици -
днес, като гнездо самотно пак се сви.
Висят мислите - като раздрани жици,
а бъдещето непознато тъй люти.
Да бъда или да ме бъде!?
Съдбата упорито ми мълчи.
Улисана да гоня мойто време,
не усещам как то скоростно лети.
Ще дойде... зная! Ще дойде ден и час...
Все чакам да разцъфне нова пъпка,
настоящето отива си със бяс,
а животът дърпа мойта китка.
© Росица Димова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Да, Зиги, много е красива! Отиваш в една катедрала когато имаш нужда от вяра и опование, а ако тя е пуста и не ти дава нужното ти спасение, се превръща в един безмислен красив монумент! Ние двамата сме май дървените философи на сайта!? 😊🤭🤔
-
Хубаво е, Роси! 😊 Нали знаеш колко е красиво в тиха катедрала / храм където няма никой? Казвам ти, там тишината не е празна нито пък е особено тиха. Този стих ме настрои на философска вълна!
-
Роси, цицините и без това са нещо временно, а и ето - в сигурните ръце на доктор Гедеон си 😉
-
🤣🤣 Направо си ме сурне! Разсмя ме, Гедеон!
-
Иве, винаги съм вървяла смело. За това имам много цицини. И пак ще имам! 🙂❤
-
🙂🙂" Ако една жена спира да задава въпроси, има някой друг който дава по-интересни отговори…" Щом доктор казва, че ще ме бъде, спирам да питам! 🙂
-
Тръгвай смело, Роси, Животът знае накъде да води 😉
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
