Капанът
Нощта е стара циганка,
краде последната звезда
и всеки пъстър цвят
потъва в нейната торба.
Изплуват сенки от кьошета,
бездомни котки в тихата слана,
на сребърните, лунните въжета
обесена е младостта...
Умора, като черна шапка,
захлупва пътници незнайни,
до лампата и кошчета крайпътни
погребват нямо своите тайни.
Крещят чакали нейде в планината,
вълкът отдавна е ранен,
той чака изгрева последен,
не може той да бъде в плен.
И ето, идва чаканата радост,
зората пъди всеки полутон.
Избликва синьо от небето,
зелен е неговият дом.
Белеят се дръвчета плодни,
жужат пчели, мухи навред,
кръвта до него е червена...
откъсва лапата си с гнет.
Капанът винаги ще щрака,
във тъмното най-трудно се върви,
но щом си вълк и войн в сърцето,
ще правиш своите следи.
© Lyudmila Stoyanova All rights reserved.
