КИТНИТЕ ТЪМНИ БОЖУРИ
Млад Манол, стара войвода,
вярна си сабя препаса,
пушка закичи със здравец
и си на Яна говори:
Бела ми, хубава Яно,
мило ми либе засмяно,
що ли ми либе тъгуваш
и мъчни думи хортуваш.
Яна се кротко усмихна,
ситно заситни из двора,
тежка си плитка преряза
и си на либе продума:
Свидно ми, либе , Маноле,
кончето, либе, ще впрегна,
китните тъмни божури,
жално и тях ще погледна.
Горко ще плача и думам,
как са ми бащина стряха,
моите бели салкъми
пак да цъфтят и ме чакат.
С тебе съм тръгнала, либе,
с тебе – за зло и сполука
може ли либе без либе,
може ли радост без мъка?
Мила ми, гиздава Яно,
що ти е требвал хайдутин,
с него без дом да се скиташ,
и за дома се да питаш.
Стой си ти, либе, в градинка,
късай си равния здравец,
дъхави тъмни божури,
и аленеещ трендафил.
Верно ми, либе Маноле,
що ми е китна градинка,
що ми е слънчова ласка,
що ми е бела завивка
тебе, кат, либе, те няма.
Заран росата с усмивка
все ще ги, либе, погледне
с тебе съм, обично либе,
с тебе съм – нощем и денем...
© Златка Вълкова All rights reserved.
