Когато ме погледнеш...
Когато ме погледнеш, се смалявам.
И ставам със размерите на точка.
И ставам съответствие на края.
И ставам реципрочното на общо.
Понеже са пустиня разстояние
прозорците, когато ни разделят,
стъклата са спасение за двама ни.
Стъклата са застиналото време,
което не достигна да се срещнем.
Което не достигна за обичане.
Банално е, но в мен умира нещо.
Банално е, но в мен умира всичко
от болката, че всъщност аз съм цяла.
От болката, че ти си цял и всъщност
от болката, че в нас е преболяло
и няма към какво да се завръщаме.
Когато ме погледнеш, се смалявам.
Това е равносилно на убийство.
Посоката, в която отминаваш.
И фактът, че престана да ми липсваш.
Когато те погледна, друго време
пилее в мен мира на ситен пясък,
единствено останал да отмерва.
И вляво да засипва твойто място.
© Надежда Тодорова All rights reserved.
