Колко трудно е да си признаеш,
че си убиец на мечти.
И как боли да осъзнаеш,
че липсват ти прокудени очи.
В които не веднъж сълзите
за тебе дълго са проблясвали.
И във сърце, от мъка свито,
последните надежди са угасвали.
И е жестоко да разбираш чак сега,
че не искаш да е само спомен,
но никога не се завръща любовта,
веднъж щом сам си я прогонил.
© Лили Николова All rights reserved.
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
