Като плевел, раста с мисълта,
че макар и презряна, съм жива.
Градинарят оглежда пръстта.
Наторява, копае, плеви и полива.
Зеленчуци от всички страни
ме ограждат и сянка ми пазят.
Аз поемам от техните благини.
Не вирея където умеят да лазят.
Изпълзявам над плодния свят
като червей от ябълка златна.
Пръскам в градината семена,
а ръцете... До кръв ще ужиля.
© Лина - Светлана Караколева All rights reserved.
Наде, аз още по-скромно ще се самоцитирам: "не вирея където умеят да лазят" за да напомня, че небето е твое, стига да го искаш, а знам, колко много го обичаш... Дерзай!
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
