Той беше мъничък и мъркащ.
Косатко го нарече тя.
Със лапичките си белязани
играеше си със смеха.
Подскокна на дървото.
Подхлъзна се.
Задържа се здраво,
но слизането бе наистина стремглаво.
Когато мъркаше във скута ми
божествено преял.
Ей, богу нежността му ще ми
липсва в този хал.
Тъй втурна се в живота мой.
Направо ме сломи.
Сега тъгувам горко
за дните ни добри.
© Симеон Пенчев All rights reserved.
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
