КОТАРАКЪТ
На прага на къщата в моето детство
очаква ме котаракът.
Прикляквам, говоря му нещо.
Проплаква.
За ласка, за хляб ли се моли, не зная,
прегърнах го и. . . замърка.
Летният ден, като вечност безкраен,
Аладинова лампа потърка.
Излезе духът на загубено щастие.
Прегръщам си детството.
Щарен Писанчо, къде си, прекрасен?. . .
И баба я няма,
и брат ми го няма. . .
Сама съм.
© Албена Стефанова All rights reserved.
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
