Където започва морето
Преболях ли онези далечни, далечни лета,
през които да стъпвам по пясъка, боса и дръзка…
Без най-синьото, днес календарът е толкова стар,
че следата му сякаш е липсващо късче от пъзел.
Но сглобявам картина – доплували тъжни мечти
по вълните унило под лунния сърп се клатушкат,
с приглушения звук на неписан от никого стих
двама млади се вричат в любов, и си вярват наужким.
И прибоят свенливо поставя въздушно сърце
пред нозете на гола скала, а нагоре проблясва
нарисувана чайка с пречупени тънки ръце,
как със сетните силици тихо наум ръкопляска.
Доизмислям пейзаж с прозаични и бледи лъжи,
като хап за умиращ – измамна надежда за клетник.
Колко синьо е нужно да може човек да е жив,
щом се връща отново където започва морето…
© Петя Павлова All rights reserved.
