Лондонски усещания в търсене на работа
В по-забутана нива не съм се намирал.
Телефонът мълчи, сякаш няма сигнал,
но надеждата казват, последна умира,
а часовникът сякаш, конкретно е спрял.
В килията малка, сърцето ритмува,
а очите във нета, търсят бели следи.
Като лодка на суша сега съществувам
и не смея дори да си раждам мечти.
Пожелания имам за успехи, не малко,
но какво да ги правя? Вратата мълчи.
Върху белият лист, пише черна писалка,
а тревоги кълват в мойте тъмни очи.
Милиони въпроса се разбиват в стените.
Колко дълго ще мога в този шах да стоя?
Защо през деня, разговарям с звездите
и защо мисълта, ми открадна съня?
Черни гарвани грачат сякаш казват ми нещо.
Где са пойните птички?...Лабиринт, тъмнина....
Неизвестност, здравей! Само теб днес усещам.
Изкрещях от уплаха, а се чу: До кога?...
© Валентин Йорданов All rights reserved.
