Лунна версия на раздялата
Не, не помня кога те открих.
Беше синкаво утрото.
Толкова.
Беше влюбен предзимен триптих –
гара, гълъб и слънчева болка.
Помня – стискаше смачкан билет.
Беше миг, не по-тежък от релса,
на която вагон е отнет.
Всъщност помня по-кратката версия.
Върху дългата още върви
най-зелената част на очите ми
и приличам на пух от треви,
който в хаос от думи се стича.
Още виждам, лъчите навън
че ме греят без тайни подбуди –
с мисъл ще те докосвам насън,
после с лунни очи ще се будя...
Беше синкаво утрото, да!
Вятър с гъвкаво тяло донесе
речни ноти. Но тази вода
е била за сбогуване песен.
Любовта си към онзи триптих
до троха и до лъч съм раздала.
Не, не помня кога те открих.
Ала как да забравя раздялата!
---
© Станислава All rights reserved.
