Така си знаех... Пак ще завали.
Това Небе и днес не ме пожали.
В пунгията ми - твоите мечти,
а моята я дъвча... незапалена...
Нощта е нежно свилено перде.
Звездите помежду си заговориха,
а твоят дъх - целувка на дете,
сърцето ми... Сърцето ми отвори!
Брезите си шушукат срамежливо,
а Месецът с очи... с очи ги пие...
До кичест Явор е Калина закачлива
и стих след стих, ластар по него вие...
Душата ми е толкоз уморена...
Не мога да я храня със трошиците...
Във стих ще бъдеш само преродена
с Магьосника, от който литват птиците...
© Красимир Дяков All rights reserved.