Малката русалка
Аз не знам как се стъпва по тази земя на нозе,
под които морето било е свещената плоскост.
Как под техния свод, всяка синя частица иззел,
избуява, първичен и жилав, априлският троскот.
Как дебелата шкурка на сухата пръст се върти
и дълбоките водни надежди до дъно полира.
И сърцето, обичало толкова морски звезди,
твърдината пронизва със своята синя рапира.
И не знам как се носи на гръб сухоземният ден.
Как телесните клетки направо умират от суша.
Как по този назъбен, обрасъл житейски терен
белоръкото морско момиче сирените слуша.
Но в сърцето й греят пламтящите морски дъна.
Гребенчати тритони през нейните вечери тичат.
И навярно през цялата съхнеща нощ я винят,
че е станала бяла отливка от сол във кирпича.
Тя намества нозете си бавно и бързо върви
(в бързината горещата кръв без злина я облива).
По земята са плъзнали люспести златни мълви,
че отдавна е спряла да бъде наистина жива.
И тогава от нищото плисва най-щедрият дъжд,
ведрината събрал на сълзите от сто океана.
И поела в нозете си цялата пясъчна длъж,
тя изопва снага като жива танцуваща рана.
Разпилява косите си в някакъв златен етюд
от кълбо водорасли, търкулнато в скута на здрача.
И от танца й всичките камъни, твърди от студ,
се разпукват от горе до долу и почват да плачат.
© Петя Цонева All rights reserved.
