Вятърът насилваше дърветата,
пъпките пощипваше безсрамно.
Втурнала се, мисълта му светеше
в пирует мъжествено овален.
Дързостта предпролетно вибрираше,
корените вдигнала напръсти.
После гениално акордираше
всеки звук, от вятъра откъснат.
Клоните, невкусили зеленото,
от наивност розова сълзяха.
Те не знаеха, че забраненото
ги привлича. Девственици бяха.
© Мария Панайотова All rights reserved.
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
