Вятърът насилваше дърветата,
пъпките пощипваше безсрамно.
Втурнала се, мисълта му светеше
в пирует мъжествено овален.
Дързостта предпролетно вибрираше,
корените вдигнала напръсти.
После гениално акордираше
всеки звук, от вятъра откъснат.
Клоните, невкусили зеленото,
от наивност розова сълзяха.
Те не знаеха, че забраненото
ги привлича. Девственици бяха.
© Мария Панайотова All rights reserved.
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
