Момичето
Момичето със тъжното лице
говори всяка вечер със звездите.
Докосва плахи спомени с ръце.
Разплита ги и после ги заплита.
А раните превързва в самота.
Щом завали, с дъждовни сълзи плаче.
С криле ù махат есенни ята.
Листа завиват я като сираче.
Момичето със тъжното лице
по вятъра тревогите си праща.
И свети в синьо нейното сърце,
когато в шепи пак светулки хваща.
Душата ù – по-лека от перце
нагоре литва – от звездите по-далече.
Момичето със тъжното лице
това съм аз. Забрави ли ме вече?
© Нина Чилиянска All rights reserved.
