Мотив
Ти помниш ли, в онази вечер,
прегърнати един до друг,
да бъдеш моя как се врече –
а аз да стана твой съпруг.
И в екота на двете чаши,
напълнени с горчив пелин,
как се роди във хола прашен
мотив за дъщеря и син.
Аз още мога да намеря
в тетрадките си две писма,
с които каниш ме на среща,
написани от теб сама.
И помня дивата ни радост
на срещите от край до край -
как шепнех помътнял от сладост:
- Обичаш ли ме! Обещай!.
Сега сме отегчени вече,
със вещи пълен е дома -
с приятели излизам вечер,
заспиваш ти без мен сама.
И радват ни леглото, скрина
и скъпият ни гардероб,
покупките от магазина –
парите в тайния ми джоб.
Макар че щом натам си тръгнем,
не може нищо да сберем,
човек си тръгва гол, но всъщност
едва ли с тебе ще умрем –
защото след смъртта ни даже,
когато станем прах и дим,
тя, любовта, ще съществува
в обикновения пелин.
Във екота на двете чаши
и двете малки писъмца,
във няколкото снимки наши
и във добрите ни деца...
© Ивайло Цанов All rights reserved.
