Моят вик
Днес мълча заслушана във ветровете,
които като котка по покривите тичат.
Драскат на спомените в бреговете,
буйни вълни в душата се свличат.
Поисках да се върне момичето в мене
с невинните му очи светът да видя.
Очи от прекрасната младост смутени,
без утайка от страдание и обиди.
И моят вик увисна, като нож забит,
на тишината в ствола непрогледен.
Проблесна реката и с гръб извит,
пое уморена в пътя си леден.
Зад мен останали са пътища и вятър,
целувката на първата ми истина.
И мойте вече изгубени приятели,
на времето някъде по пистите.
© Миночка Митева All rights reserved.
