На малката русалка
Защо не останах в Морското царство,
в прозрачно-зелените глъбини,
при морските дракони, сестрите-русалки,
Дъгата, която шепти: "Замини!"
Да бях си останала само с копнежа
по Горното царство през девет земи,
но само с Копнежа не можех, изглежда,
да властвам в подводните пищни гори.
Той ме понесе с блясъчна нежност,
бесния танц от вълни укроти
и през потоци от слънце прогледнах –
бях гола, различна и морска, уви!
Със себе си носех тревожно-смълчана
коралово-изумрудена синева,
бях на вълна от безбрежно изгнание,
но... навярно не исках да зная това!
Преплувах вълната, погледнах зад нея –
там, дето Морето целува Брега,
повика ме гларусов писък на кея
и моята Болка с боси крака.
Окъпана в слънце ръка ми подаде,
пристъпих невярваща морския бряг –
аз се усмихвах, а в себе си страдах –
че ще съм все тъй различна прозрях!
Че ми е писано просто да мина
и през Морето, и през Брега,
морската пяна да ме въздигне
и синьото в себе си да събера.
Дали пък не сбърках като изплувах
от морските призрачни глъбини?
В Синя загадъчност се сънувам
от шепот в зелено: "При мен се върни!"
Аз, май...съм на път да се гмурна отново
в синьо-зелената тишина,
че по Копнежа тъгувам, изглежда –
по моята Болка с боси крака...
© Даниела Добрева All rights reserved.
