На надписите всички си отиват със крачки тежки, бързи, огорчени. Прескачат себе си, годините и размислите пред чашката и спомени, сред пликове с писма, и телеграми. (все поводи с различен цвят са само дрехите.) И спъват се, оплитат, падат във мними камъни и прагове. Забравили, че беше скоро, когато чувствата - подобно кофа със боклук - в контейнера изпразваха. На надписите всички си отиват. Прозрачни сенки и гротесно достолепие ръка в ръка, и зъби, силно стиснати. Кое по-жалко от това на общото и твойто лицемерие - очи притворил, без гилотина коленичил, един живот във рамки без стени, сред синева, ала без синьо да живееш?! Мастилени петна и сцената е пуста. Небрежно откъснати цветя, венци и целофани, претрупани букети повяхват в черното на бели имена, тъй както мечти в амбиции задушаваме. Край! Очите ми отказват да прогледнат. Краката ми не се подгъват. За филма не дойдох, за пиесата също. Нито за последните думи. За надписите: имена, дати, шепа пръст, дърво, свещи и вино... На надписите всички си отиват. Земята се пои от солта в очите с години събирана. А вятърът, сред корони на кестени, в камбанарията стара простенва. Снегът във дъжд, дъжда в слана, сланата в сняг превръща се, а надписите все едни и същи са. Имена, дати и четири стръка печал в листенца от рози, мълчаливо увехнали. След надписите има само жал, покапал восък върху черния ръкав и спомен за един билет, след гробището перфориран. | |
|