Наклонена
Привикнах да те гледам как си тръгваш,
сърцето ми се учи да не спира.
Часовник е. Стрелките му потръпват.
И кула съм. Наклонената, в Пиза.
Не рухвам. Щрак... (туристите се снимат).
Погрешно любовта е построена.
Крилете ѝ небето да достигат,
до болката в камбаните стаена.
Камбаните са свикнали да глъхнат.
Стените са научени на старост.
Запеят ли ще свикнат да отронват,
по камъче(едно) за всяка младост.
За всяка жизнерадост в стъпалата,
възхвалата на божията милост,
копнежите, надеждата ни свята,
че утре сигурно ще ни помилват.
Че бие светъл слънчев звън в стъклата,
лъчи, като размах на птици златни.
Ще вярвам че съм същата, след мрака,
каквато съм била, преди обратно,
да тръгна към земята най-очаквано.
Едва ли ще дочакаме онези..
В най-тъмното дори да пламнат факли,
надеждите остават (в)белези.
Накрая...сигурно ще те дочакам,
а ти ще си отвикнал да си тръгваш.
И може би наклонена в ръката ти,
ще ме придържаш с вяра. Да не рухна.
© Силвия Илиева All rights reserved.
