Извървях всичките си страхове

и себе си обричах на вечни падения

от камшиците на наивността ми сляпа,

бях слаба и опустошена.

В бездната горях заедно със собствените

си надежди и по очите си носих убити

всички чувства и стремежи.

Да не те намерят,

на север прогоних те .

Да избягаш далеч от мен,

далеч от всички.

Но не си виновно ти,

за дето даваш чувства

на празен свят и празни хора,

изгнили от собствената си

омраза.

Нарисувах се силна пред лицето на съдбата.

Да мога себе си да излъжа и да кажа,

че оставих те някъде назад по бреговете

на земята и вече щастлива съм за двама.

Заключих шепота ти нежен.

Да не би светът да чуе,

че си жива

и още дишаш.

Ти моя слабост.

Ти мой дар.

Ти мое наказание.

Нарекох те сърце.