Нашата болна любов
И в този следобед със цвят на ръжда
не ми е до болни любови.
Оставям си мислите вън под дъжда —
тежат като буца олово.
Събувам случайния спомен за нас,
на чистия дом не приляга.
Поглеждам те в профил (отвикнах в анфас)
и в своя се скривам веднага.
В душите е хлад, като в есенен ден.
Телата са два силуета —
в теб дреме Ромео, до смърт отегчен.
А в мен тихо спи Жулиета.
В различна отрова е нашият край —
банална, до болка позната.
Споделяме кротко семейния рай
и мислим добро за децата.
Но гасне искрата ни. Ние мълчим.
Пиесата вече е друга.
Колан, вратовръзка... Прическа и грим...
Костюм на съпруг и съпруга.
Целувка по навик... "Как мина денят?"
"Чудесно. А твоят, любима?"
Ръждясал от заедност нашият свят,
очаква дълбоката зима.
Вечерята — топла. Килимът е нов.
Безупречно лъснат е подът.
Единствено нашата болна любов
отказва от тук да си ходи.
Мечтае за лудост, за кални следи,
за рошаво утро в прегръдки,
за мръсни чинии и чисти звезди,
за мъничко близост на глътки...
Усмихваш се сънено. Нищо, че сам
и днес ще си легнеш, съпруже.
До теб — любовта. Чака лек да й дам,
та пак да е здрава и нужна.
Навярно не ще й намерим мехлем.
Студът е коварна зараза.
Очаква ни сресан поредният ден,
изгладен и спретнат. Но празен.
© Пепа Петрунова All rights reserved.
