Небе в кречетало
Години с очи – незабравки.
Небето, по-силно целува ги.
Търкаля сълзи като мравки
и с детски пантофки обува ги.
И спуска се облак в пердето.
Виси на вината обесена.
И жъне, и сее полето,
а питка мълчи незамесена...
... Във теб съм! И ти не забравяш.
Викът на небе в кречеталото!
В сърцето, където заравяш...
аз твойта половина съм в цялото.
Сбогувах се дълго!... Обърнах
и дните ти в нощи безплодни.
Мисли си за мен, че пътувам
с водата на ручей господни
и с нея ти къпеш небето.
Гори от тъга тъмно – синьото!
... Виж! С тази звездичка сърцето,
превръща водата във виното.
Години с очи ожаднели
все търсят гласа на живота.
Това кречетало поспре ли –
небето събира се в нота.
Посвещение и съпричастност към майката, загубила детето си.
© Красимира Чакърова All rights reserved.
