Поемаш с поглед
неочаквана надежда.
Прихлупваш с мисъл
ненаучен глад.
Любовта не е прочела никого.
Но някак искаш да си там.
Поприпламваш, смазан
от нечакани предели
и замисляш вятър,
в който да си сам.
С единственото свое,
единственото ценно.
И го спускаш
в тъжния си храм.
Но не се научи,
че си капчица
от срам.
© Йоана All rights reserved.
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
