Поемаш с поглед
неочаквана надежда.
Прихлупваш с мисъл
ненаучен глад.
Любовта не е прочела никого.
Но някак искаш да си там.
Поприпламваш, смазан
от нечакани предели
и замисляш вятър,
в който да си сам.
С единственото свое,
единственото ценно.
И го спускаш
в тъжния си храм.
Но не се научи,
че си капчица
от срам.
© Йоана All rights reserved.
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
