Неизбежно
Жената в бялата риза
с дълги, предълги ръкави
мълчи красиво, не дава
да я познавам отблизо.
Лежи в леглото отсреща,
с ръкавите го завързва
и пръстите ѝ са бързи
като на опитен вещер.
Сега леглото е бяло
и бухнало от косите ѝ.
Страхувам се да не литне,
завивам я с одеяло.
А тя безмълвно ме моли
косите ѝ да отрежа –
спасителната надежда
на безнадеждния болен.
Някой ден ще си тръгне –
свободна и съвършена,
а ризата ще е пленник,
додето стане на въглен.
Цвета Иванова
© Цвета Иванова All rights reserved.
