Невидимо обсебени
Не ми остана нищо. Всичко свършва,
дори когато слънцето изгрява,
и в светлината му се скриват къщите,
а пътят се стопява като захар.
Петлите само тихо се прозяват,
а звуците са глухи като демони.
Дори и вятърът си търси завет
до портата, обхваната от тремор.
А котките промъркват равнодушно,
невидимо обсебени от себе си.
По-крива ми изглежда даже крушата.
Врабчетата по клоните се бесят.
И селото... Отдавна се е свършило
като брашно през дълга бавна зима.
Внезапно като смърт стърчи плашило.
А теб те няма. Нищо, че те има.
2005
© Павлина ЙОСЕВА All rights reserved.
