Незлатно
Отровна плесен над града
мъглата февруарска рее.
Не идва никоя беда
сама – и влачи друга с нея.
Със зъби скърца утринта.
Но тихо е. Безкрайно тихо.
В една нелепа самота
ръцете ми се приютиха.
Докато другият мълчи,
ти чакаш нещо да се случи.
И – свел към бездната очи,
скимтиш като ранено куче.
Така минават векове,
щом тишините са затвори.
И стават смъртни врагове
до смърт обичалите хора.
Кажи ми нещо? Изкрещи!
Не хлътвай в сенчестата зима.
Гневът – дори да изплющи,
поне да зная, че те има.
© Валентина Йотова All rights reserved.
