Нима е нужно да съм мъдра
Какво от туй че вече помъдрях,
по-умна ли съм, или остаряла,
колко много до днеска преживях
сякаш нищо в мене няма цяло.
Дали не съм дърво без корен,
та сълзи поливат ми душата,
вечер през прозореца отворен
иска все да литне в небесата.
Навярно съм прекършено стебло
до болката на корена поставено,
за да свие там вековното гнездо
птица на надеждата - останала...
Или дъга събрала двата бряга
с най красивите нюанси на света,
все към тях ръцете си протягам
по пътят към безкрая да летя...
Но сигурно съм краткотраен вик
от галактическия сив аквариум,
безумно брулил земния ми лик
на живота с болката покварена…
Какво от туй че вече помъдрях,
нима е нужно да съм мъдра,
щом бързо младостта ми отлетя -
за къде ли толкова да бързам!
© Миночка Митева All rights reserved.
Прочетох с удоволствие 