Нищо
Асмата в двора е привила гръб,
а кучето от старост се спомина.
Поемеш дъх,
а сякаш дишаш скръб
над кладенеца, сух от сто години.
Валя, валя.
От седмици вали,
но само тръни почвата ни ражда.
Дъждът не стига за живот, нали,
когато за живота
няма жажда?
Висят две снимки –
жълти и сами
до шкафчето на баба ми Васила.
А по земята слово, с край “Амин”.
И кръстчето ѝ. (Бог да я помилва).
Кибритче търся ..
да запаля свещ.
Вратите скърцат.
Бягат всички мишки.
Светът изглежда
толкова зловещ..!
След нас остава прах.
И друго....нищо!
© Деница Гарелова All rights reserved.
