Нищо ново
Ти помниш ли онези грозни патета
в реката на детството след летен дъжд?
И как срещнахме в очите си небесата;
и как политахме един към друг неведнъж!
Но пътища различни младостта зовяха...
Ти хвана ветровете топли,отвели те на юг.
Моят път пое на север. И без топла стряха,
без общото гнездо,което за двама остана тук .
Ти помниш ли,че след толкова тъжни години,
обрулени от безброй безмилостни ветрове
достигнахме реката(по спомен неотминал),
до детството на слънчевите родни брегове!
И нито аз съм вече невинно красивия лебед.
Нито пък ти си замечтана в нестихващ екстаз.
Само същото слънце кацна на летния хребет
и ни топли със спомена,че бяхме невинни деца.
© Стойчо Станев All rights reserved.
