Нощно нямане
Нощ е. Пак си броя часовете.
Счупих скъпата стъклена ваза.
Сто въздишки. Увяхнало цвете.
Думи много. Но нищо не казват.
Аз се търся из двеста посоки.
Тръгвах някъде. Ала не стигнах.
А сега се прививам от болка.
И не плача. Защото не мигам.
Нощ е, пак. И недей да говориш.
Още дума и ще те намразя.
Аз преглъщам сто буци отрова,
впила нокти в живота си празен.
Ти ме гледаш отново нелепо.
а очите ти сякаш, прегръщайки,
ме стесняват в зениците слепи.
Ти ме гледаш. Но нямаме бъдеще.
Аз си търся тетрадка. Да пиша.
Да римувам ужасната зима,
със ония безцелни въздишки,
във които те няма и има.
Точно както сега. И ми писва
да се лутам из блудкава драма.
Точно както си тук, а ми липсваш.
Точно както те виждам, а няма те.
© Деница Гарелова All rights reserved.
предизвика ме... Поздрав, Дени и пиши все така хубаво!
