Обич моя, стига! Стига плака!
В тънка кърпа свилена ги вързах
думите – по друми да не скитат.
Слънчев лъч целуна ги и бързо,
ги превърна в пролетна сюита.
Славеите, с трели сладки, сладки,
хващат на магия пеперуди.
И южнякът луд – задрямал кратко,
нежно пъпки милва и ги буди.
Въздухът, трепти и пак ухае
и трева, очите си зелени,
плахо бърше, на небето с края,
розите се будят, тихо стене,
чакащата лястовици жица,
люлякът потръпва – от мъзгата...
Пролет моя, тъничка брезица,
цвят черешов ръсваш по земята.
Цяла зима мръзнах и те чаках
и съвсем душата ми притихна...
Обич моя, стига! Стига плака!
Стих ти пиша, за да те усмихна.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
