Очила за зимата
ОЧИЛА ЗА ЗИМАТА
Мъглата ли превзема хълма,
или с кокоша слепота
очите ми сега се пълнят
и чезне одрипял светът?
Не бях ли свикнала довчера
над мене птица да кръжи,
в небето пристан да намеря
подир коварства и лъжи?
Но днес морето опустява
брегът се рони – песъчлив.
Рисувам – в късната им врява,
три чайки с изхабен молив.
Задрасквам улици, площади,
без щрихи пада вечерта,
пълзи по стихналите сгради,
настръхнал и лютив, студът.
Стемглаво хълта във сърцата,
сънят престава да е храм.
Аз бях довчера непозната,
каква съм днес – дори не знам.
И в чашата ми – вместо лято,
изстива мътното кафе.
Сълза е капката, която
разчупва камъка на две.
© Валентина Йотова All rights reserved.
