Огнище за щурчета
Изпълват ме съмнения и неми
пред мене кръстопътища се сплитат,
размирно време, с огнени копита,
съня ми съумява да отнеме.
И скъсано от бурите чергило,
плющи подвластно пак на урагани,
един до мен не спря, за да остане,
озъбен ден... А уж усмихнат мило.
И стъпките ми приковава болка,
по сипеи душата ми се свлича,
последен стих, усмивка на момиче
младежка дързост. Ще платя, но колко?
Нима е важно? Нека нямам нищо!
Светът ми жив е, храм неръкотворен,
сама дърво изтръгнато от корен,
за сто щурчета паля пак огнище.
И нека зимата да дойде рано,
мъглата, като плач да се процежда,
аз нося въглен жив – една надежда
и лято, на щурчета обещано.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
